Емоциите около БАЙКанджии 2021 се засилват с всеки изминал ден, с който се приближаваме до дългоочаквания старт! Затова нека си припомним какво се случи при последното редовно издание на БАЙКанджии 2019!

Всичко започна така….

„Седим десетина човека този петък късен следобед, струпани под навеса пред клуб Маями. Доброволстваме на Регистрацията за състезанието Велосъстезание „БАЙКанджии“ в Априлци. А пред нас вали като из ведро. Хиляди, да не кажа милиони капки тропат по навеса над главите ни и нямат никакво намерение да престанат скоро. Светкавица разрязва небето отгоре до долу и някой се бъзика: „ей го е, почна да се просветлява, скоро ще спре.“ Хората си зяпат в телефоните, буйното препускане между синоптик, акку, псс, планините, времето на гугъл… „Утре няма да вали“, „Абсолютно, да, със сигурност няма да вали“, „Точно така, прогнозата се смени, дават го слънчево цял ден“ – всеки се опитва да звучи по-уверено от предния, на никого не му се получава. Чудим се кой изобщо ще дойде в това време. Правим си снимки, минаваме ги през филтър ‘съншайн’ и ги пущаме в събитието да вдигаме духа на участниците.Междувременно става 8 часа и внезапно те почват да пристигат един след друг в Априлци най-вече от София, ама и от цяла България. Лесно се разпознават колите, по които са накачулени колелета отзад, отгоре, висящи през прозорците. И не просто си взимат номерата, а повечето все едно изобщо не са забелязали дъжда. Разпитват ни за графика, за маршрута, пият бира. Все едно не ги грози удавяне на следващия ден, викам си на акъла. На мен ми е за пръв път и хем им се радвам, хем се чувствам грандиозно прецакана, че точно пък тази година времето се падна пълна мизерия. И верно, да ми се чуди човек как съм изпуснала предните четири издания на състезанието, при положение че го организират сестра ми, майка ми и баща ми (Регион Балкания) и някои от най-великите хора, които познавам, управители и членове в Младежки Клуб по пешеходен и вело туризъм – София.Така. Към 11.30 вечерта прибираме цирка и отиваме да спим за няколко часа. Двора на къщата ни е превърнат в палатков лагер за доброволците. В 7 часа цялото село в двора дисциплинирано се пробужда. Не вали. Даже, не смеем да го кажем на глас, ама изглежда все едно а-ха и ще грейне слънце. Взимам си черни очила така на майтап и си слагам вълнена шапка. Събират се тенти, кашони с ядки, канчета, лаптопи, машина за сладолед (която въпреки всички обстоятелства, които са против нея, е набавена предната нощ в град Троян). В 8 часа сме обратно на площада в град Априлци и продължават да се стичат хора за номера. 150. 200. 220. 250. Някакви хора се събудили в 5.30, видели, че е спряло да вали и запалили колата към Априлци. Междувременно слънцето съвсем насериозно почва да пече. Направо да се просълзи човек. Хората пазаруват кайсии от сергията на мегдана, читалището ни снабдява с чинове и химикалки, сладоледът се бърка. Страшна еуфория.Неусетно става 10. Старт. 40 километра, стабилна денивелация, кал за всички. С официалния фотограф на събитието Victor Troyanov Photography тръгваме обратно на посоката на колоездачите да изловим първите, които водят по трасето. Цепим нагоре по пътеката. Времето е тропическо. Червена кал, страшен пек, жужене на насекоми, божествени гледки. Минаваме през подкрепителния пункт във Видима. Двама чичковци стоят на пътя и спират колите, като видят, че приближава велосипедист, който ще пресече пътя. Малко по-нагоре две баби и един дядо са седнали пред една къща и изследват внимателно всеки преминаващ състезател, смеят се и небрежно надигат златиста на цвят ракия.Забравих да кажа, че събитието е с нулеви отпадъци: СИПИ.еу. Пунктовете са до водоизточник, чешма. Водата се дава в глинени чаши и канчета, които после доброволците мият и пак пълнят. Спонсорите дават вафли във фабричен вид, без опаковка. Вървят черешите, част от които са подарени от плод-зеленчука в Ново село. На следващия подкрепителен пункт – на параклиса над Острец, съсед е занесъл чайник с прясносварен билков чай. Предлага се с мед и джинджифил. Връщаме се обратно. На финала има концерти, музика, деца, омазани в сладолед, фунийките отдавна са свършили и вече сладоледът се цеди върху обикновени бисквити, опашка на водоструйката, под която минават колелетата, а често и самите състезатели, които са до ушите в кал. Някои влизат директно в реката със все колелетата. Всички чакат „метлата“ да се върне – хората, които минават трасето последни, за да помагат, ако някой бедства по пътя. Баси страхотното състезание, честно.Състезанието завършва на Hotel Tihiat kat, където след кратка пауза за мусака и кюфтета, става някакво страшно парти със състезателите, управителите на състезанието, доброволците, „метлите“ и кой ли още не. Музиката е трансова. В 12 часа почва да вали. Като из ведро.“

Автор: Мирела Заричинова

Вашият коментар